“Проглас към Евангевието” – първата творба на старобългарската извън култова поезия .

“Проглас към Евангевието” – първата творба на старобългарската извън култова поезия. “Проглас към Евангилието” на Константин-Кирил философ е едно от първите произведения на старобългарската извънкултова официална поезия, възникнала в началото на IX век। Във времето на утвърждаване на славянското писмено слово, когато на всички народи трябва да се докаже, че славяните вече имат свой език и писменост, на който могат да създават поетически текстове, тази творба има решаваща роля на основоположник на една традиция продължена с “Азбучна Молитва” на Константин Преславски, “За буквите” на Черноризец Храбър и тн. Първата стихотворна творба на славянски език е призвана да възхвали писменото слово. Тази задача се осъществява на всички равнища на текста: чрез съдържанието, разкриващо силата на словото и голотата на безкнижната душа; чрез дълбокия емоционален патос, чиято цел е да приобщи колективния адресат – славянското племе – към “благата вест”, че и те вече имат слово; чрез поетическата реализация на идеите посредством градацията на мисли, чувства, понятия, анти тези, сравнения и не на последно място чрез потърсената връзка с библейските образи (топоси), носители на святост. Така в едно цяло се сливат християнската идея за Бог като светлина на света и славянската, която носи прозрение за житейстите тайни. Човекът ще достигне до тях само чрез словото, чиято святост още в началото е внушена чрез топосите за светлите и глухите, то е и “дар божи за дясната част”. За поета буквите стават медиатор между човеците и техният творец – Господ. Само чрез тях “Слепи ще прогледнат, / глухите ще чуят писменото слово” и ще компенсират “недъга” на тъмнината, която толкова години е властвала в душите. И така, Исус е разгласявал своето слово, така и славянският творец възвестява това, което године наред народите чаакат. Дошъл е денят да чуят “с целия си ум” словото, “което кърми човешките души” и “подготвя да познаем бога”. Словото като познание за духа, носещо светлина и радост, е изведена на преден план чрез тройните анафорични жпределения, които поставят акцент върху “слушайте... словото...”. Повелителната форма “слушайте” разкрива силните чувства на книжовника, завладян от силата на това ново сетиво – буквите, но и търсения диалог с народа, за да познае той новия закон, който отмахва “тклението но този свят”. В тройното повторение на глаголната форма и на свещената дума “слово” се откроява още с дълбог символичен характер: три е числото но светата Троица – Бог отец, Бог – син и Бог – свят дух и те като универсални придават такъв характер и на писменоста. А само тя носи спасение на безкнижните души, е емоционалното обобщение на поета. И ако емоцията е водеща в тази начална част на “Програса”, то силата на логическите съждения е изведена в следващата. Чувства, но и трезвия разум умело се преплитат в тази творба: чувствата са израз на вълнения на душата, а разумното начало идва , за да покаже необходимаста от това ново слово. То е животворно, затова неслучайно е сравнено с природата и с човешките сетива в поредица от реторични въпроси: “Та кой ли слух, тътнежа щом не чува на гръмотевица, от Бога ще се плаши ? А още: ако ноздрите дъха на цвят не вдъхват как ще разберете това божие чудо ? Устата, неусещащи вкуса на сладостта , човека правя т да е като камък॥ “ Слух, обоняние, зрение и мисъл трябва да се насочат към него, за да видят радостта от докосването до създателя. А това може да стане само с пълното себеотдаване на човека, който като творение Божие трябва да живеее с непрекъснатия стремеж към съвършенство. Един от пътищата към него е новата писменост, която лекува от мрака и носи прозрението. С този аргумент от посланието на апостол Павел към коринтяните и от това, че славяните са вече равноправни на останалите народи, препотвърждава се една истиа, че “врагът на нашите души” е победен и протевниците на буквеното слово не ще успеят да го изкоренят от душите на хората. Поставянето на славянската писменост редом с библейските образи, с промерените истини за битието, приемани като универсални, вече говори и за самата нея като нещо непреходно и вечно, неподлежащо на съмнение. И ако някой все още се съвнява, творецът го оборва със силата на притчата. Богопознанието се постига само по пътя на вярата, а тя е като “семето, което пада на нивата” и “и изисква божия дъжд на буквите”. Слоното е светлина, безкнижовността е мрак, човекът е този, който избира по кой път да поеме. За това поетът е призван да го насочи като му покаже силата на новото оръжие. То расте и се развива в душата, носи сила, разум и увереност, носи поетическо вдъхновение и мъдрост, защото:“Голи са без книги всички народи” Тази метафора притча синтезира авторските прозрения за човешкото битие. В ролята на емоционална поанта този стих извежда увереността, че книгите са пътят към себепознанието. Голотата, слепотата и глухотата могат да бъдат преодолени само чрез мощното оръжие на буквите, оръжие, което не носи смърт, а ново раждане, нов живот в светлината. Точно това ново раждане на славянските племена става предмет на обсъждане в “проглас към Еванггелието”. Началото на тяхното ново живеене в света дава право на книжавника да бъде горд и да сподели това свое чувство на висок глас, защото за словото вече се говори чрез самото слово.